Полето побеля. Навън е зима.
И като в приказка една,
студът рисува ледена картина
със бяло-каменна нега.
Жена, притихнала камина.
Жарта едва-едва гори,
а на потънала във мрак стена
мъничко кандилце бди.
И пази спомените сетни,
отминали със младостта,
помръкнали в очи несретни,
в безкрайни грижи и тъга:
децата тръгнаха оттук –
пораснаха и отлетяха,
като птиците далеч на юг,
и вечерите опустяха.
Сама е тя. Навън е зима.
Дочува още детски смях.
В полето тъничка пъртина –
днес пази спомена за тях…
