Леден вятър, а небето – сиво.
Студ, премръзнали поля.
Оловни облаци, мъртвило,
самотни стъпки във снега.
Не трепва звук, ни глас на птица.
Немее зимна тишина
и в крайречната редица
белеят мрачни дървеса.
А сред бялата пустиня –
малко пролетно кокиче,
като в приказна картина
на пораснало момиче –
тъй невинно, толкоз бяло –
тиха трепетна свещица,
в мрачно утро засияло,
на живота нов искрица.
И усмихна се небето,
та реката проговори
под надвесените клони
и затича през полето.
Нейде птица се обади
и разбуди тишината.
Зашумяха, луди-млади,
топли вихри из гората…
Колко обич и надежди
в малко пролетно кокиче,
бяло сред полята снежни –
блян в очите на момиче.
