на приятеля ми Вежди, 2016
Умирам всеки ден…
и всеки ден се раждам.
Вървя из улиците опустели
със вятъра, вървя и му разказвам
спомените избелели,
останали далеч зад мен.
И всеки миг от всеки спомен
кънти в душата ми като камбана,
пробудена след тежък сън.
Умирам всеки ден,
но се прераждам със утрото
на нощи бели
със болка трепнала в гърдите
и вяра във мечтите смели.
Вървя под цъфналите клони
по път, във времето изгубен…
Сподавен вик във стон отронен:
„Смъртта е там, зад мен остана,
а аз вървя – в живота влюбен.
Жив съм, жив съм!… Друго няма.”
