В душата ми е тихо и пустинно –
притихнала гора в безмълвен мрак.
И в тишината на видение невинно
видях жена, коя бе – не разбрах.
Изваяна във свойто съвършенство,
с коси от луннобяла светлина,
стоеше тя – мечтание, блаженство,
единствено желана на света –
сянка сред дърветата вековни
върху килим от цъфнали треви.
Към нея тръгнах неуверен –
обърна се и бавно продължи…
Аз дълго скитах сред гората
да следвам сянката пред мен.
Косите тъмни побеляха –
не я достигах, ден след ден…
И пак е тихо и пустинно,
видението угасна във нощта.
Сега разбрах, че съм наивен –
жена такава няма на света…
