изп. Орлин Горанов
Аз сам прекрачих дървения праг
на опустялата ми, стара къща –
един изгубен вече свят,
във който тъжен се завръщам.
А някога аз тук живях –
излизах сутрин, вечер се прибирах…
И весел бях, и песни пях –
бе моят дом, бе мойта къща…
Реката пееше отпред –
сега разплакана се лее.
Летяха птиците отвред –
сега тъга навред немее.
А построих я с двете си ръце
далеч назад в годините.
В основите вградих сърцето си,
а моите мечти – в комините…
Защо напуснах я? – Не знам.
Така се случи просто някога.
И връщам се във нея сам.
Не знам кога… – Понякога…
