Изп. Панайот Панайотов
Малка стая, четири стени,
мъничко кандилце на едната.
Пламък вечен там гори –
спомен жив във тишината.
Едно момче, почти дете,
пораснало във дядовата къща –
днес мъж със силни рамене
назад в годините се връща:
Щурците свиреха в нощта
и вятър вееше косите.
Река сребрееше едва-едва.
Потъваха във утрото звездите…
И толкоз време за мечти –
безкрайна вечност и Вселена,
събрани в детски две очи,
във чудни сънища родени.
И днес реката пак тече.
Небето пак е със звезди.
И детството e там – далече,
остана с детските мечти…
