След дълъг път, когато се завърнеш
в пристанището тихо вечерта
и я потърсиш, за да я прегърнеш,
но не откриеш Любовта;
влез в кръчмата със каменни дувари,
под сянката на тъжните смокини –
на масата с приятелите стари
пред чашите със гъсто черно вино.
Запей моряшка стара песен –
за вятъра и белите платна,
за мрака черен, звездопада късен,
потънал в синя тишина…,
за бурята, запалила небето,
целунато от кървава луна
и бездната, погълнала морето
в стихия – огън и вода…
Пий, пей да я забравиш
усмивката ѝ слънчева в нощта.
Замина с друг. Какво да правиш?
Остана сам – самотен с песента…
