С разкъсана риза от вятъра
мечтите отлитат в недавното.
И само копче, останало някъде,
закопчано горе в яката,
пази гола душата ми
премръзнала, свита в студа.
Но зимата идва неканена.
Тополите плахо ридаят
под сиво небе, натежало
от мрака на облаци есенни…
А мойте години, отминали
в отколешни мисли несретни,
спомени помнят и знаят:
как младостта ми премина
погубена в битки със времето,
в което бяхме изгубени –
живяхме и още живеем,
и бродим сред дебри – илюзии…
И само Тя сега ми остана –
последна, ранена в сърцето,
но жива, у мен оцеляла
любов, толкоз странна и дива,
любов, в самота остаряла,
любов, тъжно-сива и… бяла!
