Самотен, вятърът в гората
заспива сред безшумни клони,
че есен мина хвърковата
и лист по лист ги тя отрони.
Замлъкнаха и пойни птици.
Прогони ги оттук сланата.
Край тополите, в редици,
тихо вие се реката.
А дъждът я в миг пробуди,
придойдоха води мътни,
и повлече в бързеи луди
клони, камъни попътни.
И затича през полята
вироглава, буйна, дива…
Ще почива чак на лято
от снега на тежка зима…