изп. Васил Петров
На този свят се раждаме сами.
Обичаме и страдаме, мечтаем,
понякога от скръб ридаем…
А Жените никога не знаят
горчиви ли са мъжките сълзи.
И болка във душата да кипи,
във мъка да изгаряме дори –
със нея си оставаме до края.
Горчиви ли са мъжките сълзи,
та крием ги във шепите си груби?
Дали от гордост? – Може би…
А горестта нима е недостойна? –
Страда всеки, който люби,
и губи всеки, кой познае
самотата – винаги боли!
Сами не можем миг дори.
Без страст живее се „спокойно“ –
безлично, скучно, непристойно,
но по-комфортно може би…
Но как ли да живеем без мечти
и без сълзи, които са горчиви?
