Думи, отронени в нощ сребролунна,
прошепнати тихо в мрака стаен,
и улици тихи, и стъпки безшумни,
спомен далечен оставили в мен…
Повтарям си тихо моята приказка –
за моето детство, за моя живот –
толкова жива, толкова истинска –
видения цветни, красив епизод:
Реката забързана, белите камъни
и вятърът южен с дъх на сено,
върбите самотни – сякаш забравени,
разплакани, свели към нея челò…
И утрото алено, старите кестени
със сенчести клони, с врабчета безброй –
златолисти от слънцето есенно,
обагрени, шепнат след летния зной…
А Витоша, Витоша с бяла премяна –
във коледна нощ искряща елха,
във моите сънища детски остана
и в приказка снежна прероди се сега.