изп. Орлин Горанов
Обичах те много, и ти ме обичаше.
Денят беше ясен, вятърът – тих.
Зад облак навъсен слънце надничаше,
но думите свършиха, заключени в стих…
Затворих вратата – залезът гаснеше.
Сълзѝ по листата от пролетен дъжд.
Уморената улица тихо заспиваше,
а мракът се спусна нашир и надлъж.
В посока безцелна потъваха стъпките.
Заглъхваха бавно в безкрайната нощ.
Вървях, часовете се сливаха с утрото,
а зората догаряше – восъчна свещ.
Накрая достигнах изгрева вечен
на ново начало, на нова любов.
Разбрах, че животът така е обречен –
след нощта идва ден – светъл и нов.
