Изп. Орлин Горанов
Обичах те много, и ти ме обичаше.
Денят беше ясен, вятърът- тих.
Зад облак навъсен слънце надничаше,
но думите свършиха, заключени в стих…
Затворих вратата- залезът гаснеше.
Сълзи по листата от пролетен дъжд.
Уморената улица тихо заспиваше,
а мракът се спусна нашир и надлъж.
В пососка безцелна потъваха стъпките.
Заглъхваха бавно в безкрайната нощ.
Вървях, часовете се сливаха в утрото,
а зората догаряше- восъчна свещ.
Накрая достигнах изгрева вечен
на ново начало, на нова любов.
Разбрах, че животът така е обречен-
след нощта идва ден- светъл и нов.
