Изкачвам се. Достигнах билото –
там гдето слънцето очи затваря
вечер в теменужения здрач
и в полумрака му запалените свещи –
звезди във полъха на вятъра трептят.
В косите ми сребрее минало,
а бъдещето – стар орач,
дълбае челото с бразди зловещи
и спомени във мислите летят:
Към изгрева на пролетното слънце,
огряло детските мечти;
Към лятото на младостта гореща –
с любовна трепет и сълзи –
Момче пораснало, неостаряло,
небе в очите още свети,
сънува още вишни в бяло…
А есента прикапва смръщена, уви…
