Живееш в мен, във мойте мисли,
безумна болка, моя слабост –
притихнала във чувствата ми чисти
като бездушен сън във нощ нерадост.
Ти, сянка тъжна и красива,
топиш се като свещ в нощта
и тръгваш влюбена и дива,
потъваш в здрач и самота.
Вървиш из спомени забравени,
а листопадът тихо гасне
и в есенния дъжд удавени
мълчат дърветата безгласни…
Но ти коя си? – сън, енигма,
видение, несбъдната мечта?
Или пък си дяволско творение,
или… ти просто си жена?
