Когато ти се спреш за миг
пред заключена врата на празна стая,
а в гърдите ти сподавен вик
заглъхне тих на времето в безкрая;
и слънцето по дългия си път
потъне в дебрите на нощната тъма,
а ти си като в сън – без кръв и плът,
и бродиш сам в бездомната земя –
тогава не търси вината в друг
за вярата, която си изгубил,
затуй, че си живял немил-недраг,
живота млад и любовта погубил…
Подай сега ръка на самотата:
не „добър ден“, а „сбогом“ и кажи.
Чуй птиците, изгубени в листата
на цъфналите вишни призори!
Повярвай в тази пролет млада
и миналото забрави –
любов и трепет, и наслада
извират в слънчеви лъчи!
