Акад. Стефан Воденичаров
Появата на тази малка стихосбирка с 15 стихотворения представлява едно Откровение от страна на автора си Ангел Симеонов, пълно с болка, тъга, копнеж по загубени духовни стойности. Понякога през думите се прокрадва иронията и негодуванието от несправедливостите и живеенето за сметка на другите.
Герои са самият живот, артистът, скитникът, депутатът, тълпата, улицата, морето с лунната пътека, залезите, бреговете и скалите, които лирическият герой съзерцава. В някои случаи отстрани, друг път със съпричастие към техните терзания и мечти. В стиховете прозира нещо от елегичността на символистите от края на ХIХ век и тяхното разбиране, че светът, в който живеем, е твърде несъвършено отражение на един по-висш, идеален свят. В същото време някои стихове напомнят за бунта на рок поколението от 60-те и 70-те години. Поетът, представител на едно поколение на кръстопът, в своите зрели години се обръща към своята младост отпреди четвърт век, търсейки разбиране от днешното поколение с въпроса: „Виновен ли бях?“
Какво кара някого да посегне към перото и да излее душата си в стих? Желание да споделиш, да се изповядаш, да направиш равносметка, чувството за вина? Тук идва сложното. Необходим е талант. Пътят е труден и не всеки има смелостта да го поеме.
Поезията е концентрация от думи и висша еманация на словото. Тя е състояние на съзнанието. Тя е слово, което чака да бъде произнесено и да зазвучи като музика. Желанието да заговориш в стихове се по- ражда от подтика да преодолееш гравитацията и да се въздигнеш над дребното и земното, да полетиш към далечни висини.
Може ли поезията да повлияе на живота? Не е невъзможно. Понякога думите са способни да променят хората, да преобърнат тяхното мислене. В нашето кризисно време, не само на икономически недоимък, но и на недостиг на духовни ценности е необходима повече поезия, повече музика, които да помогнат да се докоснем до отвъдни светове и да възвисим своите духове. Поезията е вечна, както е вечна нуждата от идеал, от вяра в живота. Ars longa, vita brevis!