Муза


Беше в облачна дреха облечена,

с разпилени лъчисти коси,

несънувана, бяла, обречена –

невидяна от други очи.

 

И през улици тихи вървеше,

като видение в сънища бели.

Тръгнах увлечен, тръгнах след тебе –

без посока, без да мисля дори.

 

Много изгреви с теб прегорях.

Срещах залези с топли звезди…

Все те търсих… и все не успях

да те сбъдна във своите мечти.

 

И оставих след себе си спомени

в тъгата със мен остарели –

то, сърцето, избира посоката –

през простори и облаци бели…

 

изп. Васил Петров



Related articles