Аз седнах да напиша днес поема
за хората от следващия век,
но не намерих подходяща тема
за моя правнук- бъдния човек.
Дали ще бъде влюбен във живота,
във изгрева и залеза червен,
в момичето- съседката от блока,
ще бъде ли мечтател като мен?
А вятърът, ах, вятърът в небето,
подгонил бели облаци в нощта,
нашепва звездна приказка и ето-
при мен долитна падаща звезда.
Със нея- споменът за моя татко,
за дядо ми, за моите предци-
живели във живота ми тъй кратко,
сега- в свят по-хубав може би…
Реших да му разкажа свойта тайна-
на моя правнук, бъдния човек:
че любовта е приказка безкрайна-
четеш я цял живот, за нея няма лек.
