Беше в облачна дреха облечена,
с разпилени лъчисти коси,
несънувана, бяла, обречена –
невидяна от други очи.
И през улици тихи вървеше,
като видение в сънища бели.
Тръгнах увлечен, тръгнах след тебе –
без посока, без да мисля дори.
Много изгреви с теб прегорях.
Срещах залези с топли звезди…
Все те търсих… и все не успях
да те сбъдна във своите мечти.
И оставих след себе си спомени
в тъгата със мен остарели –
то, сърцето, избира посоката –
през простори и облаци бели…
изп. Васил Петров